Димитровград, градинката зад Съвета Снимката ме разчувства, затова я качвам… третата пейка отдясно-наляво е „нашата пейка“ с К. На нея на първата ни среща 17 септември 2004 година /уау…/ прекарахме около 4 часа в разговор /цялата среща продължи от 18 следобед до 3 през нощта и включваше едно пиене на кафе във Виенския салон, където трима приятели видях – и тримата изгледаха неодобрително човека с който съм ; един безуспешен опит да идем на кино; една разходка по центъра; седене пред Дружба, където му пях Металика и Ред Хот Чили Пепърс; мотаене от пейка на пейка… докато накрая не седнахме на това заветно място на снимката и откарахме до ранната сутрин/…премръзнах

Като се замисля, че срещата за малко да не се състои, защото тъй като се бяхме уговорили за 18, а в 18 и 5 него още го нямаше и аз… си тръгнах
Забих се в Арт-а /интернет клубче на 5 минути от вкъщи/ и зациклих в mIRC – ех, младост, необятна… След около 10 минути над мен се извиси заплашителна сянка – тъй като бях със слушалки на ушите, само извих глава нагоре… е, намерил ме беше И гледаше самодоволно, в цялата си двуметрова прелест. Намерил ме бил и хайде да сме ходели на кафе. Оказа се, че бил закъснял с около 10 минути. Естествено, той беше свикнал жените да го чакат безропотно. И спокоен, човека, си закъснява, тотално безгрижие. Aз обаче не му цепех басма изобщо, аз принципно на срещи не чакам, даже 5 минути е огромен компромис за мен, особено като става дума за мъж. Е, хитрецът се беше сетил къде мога да бъда, а ако ме било нямало там, щял да търси телефонният ми номер от Зап. И така…След около десетсекундно колебание, тръгнах с него, за ужас нa неколцината ми приятели в заведението.

Останалото, както се казва, е история

P.S. Когато ме намери в клуба, в слушалките ми звучеше тази песен.

„Your brother, best friend, cousin, colleague, classmate, your son… might be gay.
Beware who you hate.
It could be someone that you LOVE!“

click

My darling little one can you hear me
I’ll know in my heart when you need me
I’ll always be there when you want me to

Take a look around the world it’s a wonder
Look up to the sky that you’re under
There’s so much to life, there’s so much to do

When I see you smile my love
I just can’t hide my love
When you call out my name
When we know how we feel
Well it seem like a dream and I just can’t believe it’s real

Imagine you and me now and ever
Whatever will be I surrender
I’ll always be there if you want me to

When I look into your eyes it’s a wonder
A wonderful spell that I am under
We’re not just dream meant for me and you

When I see you smile my love
I just can’t hide my love
When you call out my name
When you know how we feel
Well it seem like a dream and I just can’t believe it’s real

Don’t be afraid, don’t be afraid to cry
I’ll dry your tears, everything will be alright

When I see you smile my love
I just can’t hide my love
When you call out my name
When you know how we feel
Well it seem like a dream and I just can’t believe it’s real

Take a look around the world it’s a wonder
Look up to the sky that you’re under
There’s so much to life and so much for you…

кафето ми днес е много black и доста горчи, но така ми харесва…
ароматът му изпълни цялата стая.
трябва да уча. вчера минах всички лекции и знам за всяка една какво да говоря. сега остава по-сложното: произведенията…
повечето съм ги чела или знам за какво иде реч, но трябва да знам и какво точно е дискутирано  на семинара, за да напиша дума по дума точно това…
ето за това мразя литературата, защото е адски субективна и защото една интерпретация на един човек може да е най-вярната,но въпреки това го принуждават да зазубри интерпретациите на 100 други човека преди него…
и кой пък твърди, че тяхната е най-вярна???

както и да е…това не е важно…
важното е, че в идните близки дни ще съобщим, че се изнасяме оттук,
което пък означава, че следващия месец /март/ ще сме едни търсещи квартира, щастливи хора /поне аз ще съм безкрайно щастлива/. няма такъв кеф… майка ми ме плаши ‘ти не знаеш какво е едно изнасяне, работа, работа…’ а аз й се хиля и й викам ‘знам знам – и с песен на уста ще го направя!!“

но… както и да е… сега на преден план е литературата… само да довърша това черрррно кафе и отново я залавям… иска ми се да се организирам по-добре с четенето, да карам подред нещата, а малко разбъркано чета и ми е малко хаос в главата… а има 3 дни още освен днес, и после трябва да покажа какво знам… /какво ли знам наистина?/

днес навън е нещо такова

а аз си мечтая за слънце… море… слънчеви очила… пясък … и слушалки в ушите с тази песен…

(“Вещици в чужбина, Тери Пратчет)

— Ъ, Есме… ъ… знаеш ли, парите…

— Парите, които ти дадохме да ги пазиш за по-сигурно в твоите такъми ли? — уточни Баба.

Нещо в начина, по който тръгна разговорът, напомняше за първите няколко камъчета, търкулващи се непосредствено преди същинското свличане.

— Става дума за тези пари… ъ-ъ…

— Парите в голямата кожена чанта, които щяхме да харчим много разумно? — попита Баба.

— Виждаш ли… парите…

— О, тези пари ли — натърти Баба.

— … ги няма… — призна Леля.

— Откраднати?

— Играла е на хазарт — възкликна Маграт с нотка неискрен ужас. — С мъже.

— Не беше хазарт! — защити се Леля. — Аз никога не хазартнича! Тях не ги биваше с картите! Спечелих сума ти игри!

— Но си загубила пари — изтъкна Баба.

Леля Ог отново сведе поглед и промърмори нещо.

— Какво? — попита Баба.

— Казах, че спечелих почти всичките. И после си помислих — ето, наистина можем да имаме малко пари за, нали знаеш, да похарчим в града, пък и винаги съм била много добра на Сакатия Лукчо…

— Така че реши да играеш на едро?

— Откъде знаеш?

— Предчувствах го — произнесе Баба уморено. — И изведнъж на всички останали много им провървя, права ли съм?

— Беше странно — зачуди се Леля.

— Хъм.

— Да, ама не беше хазарт — настоя Леля. — Не виждам защо да е хазарт. Почнах игра срещу слабаци. Да играеш срещу слабаци не е хазарт. То си е здрав разум.

***

— Ей там, отваряйте!

— Бона изпаднаали сеньорини дирят кльопачка!

… нито звук…

— А така, дай едно рамо, Маграт. Добре. Сега…

Издрънча счупено стъкло.

— Счупи им прозореца!

… нито звук…

— Трябва да им предложиш да го платиш, да знаеш.

Вратата на замъка бавно се открехна. Леля Ог надникна иззад нея, изскубвайки тръни и бодилчета от косата си.

— Тука вътре е адски отвратно — съобщи тя. — Навсякъде има заспали хора с паяжини по тях. Беше права, Есме. Тука се е вихрила магия.

***

Леля се взря в табелата.

— Хотел… Ня… ма… мес… та — засрича тя, а после светна: — Хотел… Ням Аместа — повтори тя. — На чужд език това значи „Немият, ъ-ъ, Аместа“ — добави услужливо.

— Става — отсече Баба.

***

— Имам — съобщи Баба — три малки картинки на царе и три от ония смешните тузарски карти.

— Това е троен Лукчо! — възкликна мъжът, който беше поканил Баба на масата и както се оказа, се наричаше господин Франк.

— А това е добре, така ли? — попита Баба.

— Това значи, че пак печелиш, мила госпожо! — Той избута купчина монети към нея.

— Божке! Значи сега имам… колко ли прави… почти пет долара?

— Не мога да го проумея — зачуди се господин Франк. — Сигурно е прочутият късмет на начинаещите, а?

— Скоро ще сме бедняци, ако продължи все така — вметна един от компанията му.

— Ще ни смъкне дрехите от гърба, истина ви казвам — допълни третият. — Ха-ха.

— Май ще трябва да се откажем още сега — заяви господин Франк. — Ха-ха.

— Ха-ха.

— Ха-ха.

— О, искам да продължим — нетърпеливо се усмихна Баба. — Тъкмо взех да му хващам цаката.

— Е, поне е спортсменско да ни дадеш шанс да си възвърнем малко от загубеното, ха-ха — покани я господин Франк. — Ха-ха.

— Ха-ха.

— Ха-ха.

— Ха-ха. Какво ще кажете за по половин долар? Ха-ха?

— О, предполагам, че дамата ще желае да се обзаложи на цял, каквато е спортна натура — обади се третият мъж.

— Ха-ха!

Баба погледна купчината монети. За момент изглежда се поколеба, а сетне, както им се стори, осъзна: както й беше потръгнало, какво ли може да загуби.

— Да! — извика тя. — Залагам един долар! — После поруменя: — Вълнуващо е, нали?

— Да-а — проточи господин Франк и придърпа тестето към себе си.

Разнесе се ужасен шум. И тримата мъже се облещиха към бара, откъдето парченца огледало се сипеха по пода.

— Какво стана?

Баба го дари с мила старческа усмивка. Не личеше да се е озъртала.

— Май че чашата, която бършеше, се е изплъзнала от ръцете му и се е разбила право в огледалото — предположи тя. — Надявам се да не го плаща от собствения си джоб, бедничкият.

Мъжете размениха погледи.

— Хайде — подкани ги Баба. — Моят долар е готов. Ей го на.

Господин Франк нервно погледна зеещата рамка. После вдигна рамене.

Движението му отхлаби нещо в някаква сложна система. Чу се приглушено щракване като от затварящ се капан за мишки. Господин Франк побледня и сграбчи ръкава си. Дребното метално изобретение, цялото от пружинки и усукан метал, се изхлузи навън. Към него беше прикрепено едно смачкано асо купа.

— Опа! — възкликна Баба.

Маграт надникна през прозореца на салона.

— Какво прави сега? — прошепна Леля Ог.

— Отново се ухили — докладва Маграт.

Леля Ог заклати глава.

— Его — обобщи тя.

***

Баба Вихронрав играеше по начин, който можеше да доведе всеки професионален комарджия от мултивселената до безумна ярост.

Тя стискаше картите си здраво с две ръце на педя от лицето си, огънати като чаша и толкова плътно събрани, че само най-миниатюрна част от отделната карта да се показва. Гледаше ги така, сякаш й бяха виновни. И изглежда нито за миг не сваляше поглед от тях, освен за да проследи раздаването.

И мислеше прекалено дълго. И изобщо никога не поемаше рискове.

След двадесет и пет минутна игра тя беше загубила един долар, а господин Франк се потеше. Баба вече на три пъти услужливо бе изтъкнала, че съвсем случайно той раздава карти от долната страна на тестето, и бе помолила за други карти, „защото, виж ти, тези си имат мънички знаци на гърба“.

Виновни бяха очите й. Той два пъти провали идеален троен Лукчо само за да открие, че тя държи смотана двойна Кифличка. После, на третия път, като смяташе, че е разкрил стила й, поиска да свалят картите и се набута със съвсем приличен флош срещу петорен Лукчо, който Старата чанта сигурно бе събирала цяла вечност. А сетне — кокалчетата му побеляха — сетне ужасната, чудовищна старица попита: „Спечелих ли? С всички тези мънички картинки? Божке, не съм ли късметлийка!“

А след това тя почна да си тананика, като си гледаше картите. В друга ситуация тримата биха приветствали подобно нещо. За човек, който знаеше как да ги разтълкува, мърдането с устни, вдигането на вежди и чопленето на уши бяха знаци, ценни като парите, скрити в чорап под дюшека. Но ужасната старица беше прозрачна колкото бучка въглища. А тананикането беше… натрапчиво. Човек усещаше как се опитва да следи мелодията. Сковават ти се зъбите. В следващия миг само глупаво наблюдаваш как тя разстила нищо и никакъв шарен флош пред твоя дори още по-калпав чифт и казва: „Как, пак ли аз взимам?“

Господин Франк отчаяно се опитваше да си спомни как се играят карти без изобретение в ръкава, при липса на удобно огледало и без маркирано тесте. Вцепенен от натрапчивата мелодия, той се чувстваше като ученик пред черната дъска.

Беше по-зле, отколкото ако отвратителното старо същество знаеше как да играе правилно.

След още час тя беше напред с четири долара и когато възкликна „Наистина съм късметлийка!“, господин Франк си прехапа езика.

А после той събра истински Кралски Лукчо. На практика нямаше начин да се бие такава ръка. Беше нещо, което се случва веднъж или два пъти в живота на човек.

Тя пасува! Старата кучка пасува! Даде един гърчав долар и пасува!

***

Господин Франк барабанеше с пръсти по масата, за свой ужас осъзна какво прави и купи три нови карти, за да прикрие смущението си. Старата чанта изглежда не бе забелязала.

Той се ококори срещу новата ръка.

Рискува два долара и купи още една карта.

Облещи се отново.

Какви бяха шансовете, зачуди се той, да ти се падне два пъти в един ден Кралски Лукчо? Най-важното беше да не се паникьоса.

— Мисля — чу се той да казва, — че мога да рискувам още два долара.

Хвърли поглед към другарите си. Един след друг те послушно обявиха пас.

— Ами… не знам — продума Баба, очевидно обръщайки се към картите си. Отново бръкна в ухото си. — Тц, тц, тц. Как му се вика, когато, нали се сещате, искате, тъй да се каже, да вложите още пари?

— Вдигаш мизата — отвърна господин Франк и кокал четата му побеляха.

— Ще вдигна тогаз една от тия музи. С пет долара, струва ми се.

Краката на господин Франк се подкосиха.

— Плащам твоите пет и вдигам на десет долара — скръцна със зъби той.

— Ще вдигна и от тези.

— Влизам с още двайсет долара.

— Аз… — Баба сведе поглед, внезапно унила. — Аз имам… метла.

Мъничка аларма зазвъня някъде на заден план в съзнанието на господин Франк, но в момента той препускаше с пълна сила към победата:

— Добре!

Той разпери картите си на масата.

Тълпата ахна.

Господин Франк загреба печалбата към себе си.

Пръстите на Баба щракнаха около китката му.

— Все още не съм свалила моите карти — смъмри го тя.

— Няма нужда — сряза я той. — Няма начин да биеш тази ръка, мадам.

— Има, ако мога да я осакатя — възрази Баба. — Нали затова се нарича Сакатия Лукчо?

Той се поколеба.

— Но… но… можеш да го направиш само ако ти се е паднала поредица от девет едноцветни карти — изтърси той, вглеждайки се в дълбините на очите й.

Баба отново седна.

— Знаеш ли — благо каза тя, — мислех си аз, че имам доста от тези черните островърхи картинки. Това е хубаво, нали?

Тя откри ръката си. Съпричастната публика пое дъх, сякаш бе един човек.

Господин Франк се озърна диво.

— О, много добре, мадам — изрече един възрастен господин.

От тълпата се разнесоха учтиви аплодисменти. Неприятно многолюдната тълпа.

— Ъ… да — реагира господин Франк. — Да. Браво. Много бързо напредваш с ученето, нали?

— По-бързо от теб. Дължиш ми петдесет и пет долара и една метла — заключи Баба.

Когато Баба се измъкна навън, Маграт и Леля Ог я чакаха.

— Ето ти метлата — тросна се тя. — И се надявам, че сте си събрали багажериите, щото си тръгваме.

— Защо? — не разбра Маграт.

— Защото като се поуспокоят нещата, някои хора ще тръгнат да ни търсят.

Те забързаха след нея към малката си каюта.

— Не използва ли магия? — попита Маграт.

— Не.

— А измама? — допълни Леля Ог.

— Не. Само главознание — отвърна Баба.

— Къде се научи да играеш така? — заинтересува се Леля Ог.

Баба се закова на място. Те се сбутаха в нея.

— Помниш ли миналата зима, когато Старата майка Дисмас хич не беше добре и аз близо месец всяка нощ ходих да седя при нея?

— Да.

— Ами седни и играй всяка нощ на Сакатия Лукчо срещу някой, надарен с изкилиферчено шесто чувство, и скоро ще се научиш как да играеш — отвърна Баба.
***

Картичка от Леля Ог

Скъпи Джейсън и сие,

Това, дето ти идва в повече в чужбината, са миризмите, ама аз взех да им свиквам. Есме крещи на всички, май си мисли, че са чуждинци само за да й правят на Пук, не помня откога не съм я виждала да се забафлява толкова. Мене ако питат, и те си търсят Белята. За обяд спряхме на едно място и ни направиха паржоли Алангле и се държаха МНОГО снопски само щото исках мойта да е добре припечена. Всичко най-хубаво, МАМА.